Назад :: Към раздел Защитени територии :: Покажи всички статии

площ: 81 046 хектара, горите покриват 53 481 хектара, безлесната зона е 27 565 хектара, 90% от екосистемите са естествени, има 4 резервата с обща площ 16 222,1 хектара
най-висок връх: Мусала – 2925 м. надморска височина
най-ниска точка: над Благоевград, около 800 м. надморска височина

Национален парк “Рила” e най-големият национален парк в България. Разположен е на 100 км. южно от София, в централните и най-високи части на Рила планина. В него се опазват: саморегулиращи се екосистеми, които притежават значително биологично разнообразие; съобщества и местообитания на редки и застрашени видове; исторически паметници със световно значение за науката и културата. Оттук извират едни от най-пълноводните и дълги реки на Балканския полуостров. Името Рила произхожда от тракийското “роула”, което означава “много вода”.

Паркът обхваща и просторни билни тревни съобщества, повече от 100 върхове с надморска височина над 2000 м., скални стени, пропасти, пещери, дълбоки каньони и водопади. На територията на Парка са разположени около 120 езера, от които 70 са от ледниковия период.

България и българската общественост гарантират опазването на природното богатство чрез обявяването на Парка за национален на 24 февруари 1992 г. и създаването на специализирана управленска структура – Дирекция, която е регионален орган на Министерството на околната среда и водите. За опазването на дивата природа, Дирекцията работи съвместно с местни организации и доброволци.

Национален парк “Рила” е една от най-ценните и най-големи защитени територии в Европа – втора категория според Международния съюз за защита на природата. Паркът и четирите резервата в него са в Списъка на представителните защитени територии на ООН. Резерватът “Парангалица” и бившият “Маричини езера” (който е включен в територията на “Централен Рилски резерват”) са част от Световната мрежа биосферни резервати по програмата “Човек и биосфера” на ЮНЕСКО. На територията на Национален парк “Рила” се намира и най-големият резерват в страната – “Централен Рилски резерват” с площ 12 393,7 хектара, както и един от най-старите резервати в България – “Парангалица”, обявен през 1933 г.

Климат. Съгласно климатичното райониране на България, Национален парк “Рила” попада изцяло в планинската климатична област над 1000 м. надморска височина. Паркът е разположен на границата на умерено-континенталния и преходно-средиземноморския климатичен пояс.

На най-високия връх – Мусала (2925 м.) са измерени най-ниските температури за планината – абсолютна минимална температура минус 31,20С при средна месечна температура минус 11,60С, измерена през февруари. Абсолютната максимална температура е 18,70С.

Отрицателните температури се задържат средно около 9 месеца, като често продължават до края на юни. Устойчиво повишаване на температурата се наблюдава към края на юли. Но дори и през летните месеци температурата не се задържа трайно над 100С. От 5 до 10 дни през юни, юли и август са със средна температура над 150С. Това определя краткия вегетационен период в Парка. Той варира от 3 до 6 месеца, като над 2000 м. надморска височина трае около 3 месеца.

Слънчевото греене е определящо за топлинните условия в Парка. В ниските части на планината, поради по-малката облачност, слънчевото греене е по-продължително и достига средно 2176 часа годишно. По склоновете на планината има по-висока облачност. Това води до намаляване на продължителността на слънчевото греене. То достига 1900 часа на връх Мусала. Продължителността на слънчевото греене в Национален парк “Рила” е най-малка през декември. С най-голяма продължителност е слънчевото греене през август – 248 часа.

Във високите части на Парка относителната влажност на въздуха най-често е в границите от 80 до 85%. Най-сухи са студените, зимни месеци. Влажността е различна за северните и южни склонове на Рила.
По южните склонове на планината валежите през зимата достигат до 22-25% от годишната норма, докато по северните склонове са по-малко. По западните и северни склонове максимумът на валежите е през пролетта и лятото, а по източните склонове – през зимата.

Води. Паркът заема 0,73% от територията на България, но на негова територия се формират около 3,61% от водните ресурси на страната, 9,40% от водните ресурси на реките Струма и Места, 5,62% – на река Марица и 8,27% от водните ресурси на река Искър. Паркът е разположен върху едни от най-богатите райони на повърхностни води в България. Обемът на оттока на реките, изтичащи от Национален парк “Рила” е 700,4 х 106 куб. м. годишно. Общият обем на водите в езерата е 80 х 106 куб. м. За високите части на Национален парк “Рила” средната многогодишна сума на валежите е в границите на 1050 – 1200 мм на кв. м., докато за ниските части на Парка, тя е 700-800 мм на кв. м. Топенето на снеговете във високите части на Парка започва в средата на април и понякога завършва чак през юни. В границите на Парка се формират снежни запаси, които са най-важният ресурс от чиста питейна вода за околните общини и за град София.

На територията на Парка са изградени множество хидротехнически съоръжения. Тяхното предназначение е да преразпределят формиралия се речен отток.

Почви. Национален парк “Рила” попада в Тракийската горскорастителна област, подобласт Рила, среден и високопланински пояс.  Средният горскорастителен пояс започва от 700 м. и завършва на 2000 м. надморска височина. Като основни зонални почви се срещат кафявите горски (700-1200 м. надморска височина) и планинско-горските тъмноцветни (1200-2000 м. надморска височина).
Високопланинският горскорастителен пояс обхваща най-горните части на планината с надморска височина от 2000 до 2500 метра. Основните зонални почвени типове са два – планинско-горските тъмноцветни и планинско-ливадните почви. Планинско-горските тъмноцветни почви продължават своето разпространение от средния и във високопланинския пояс и заемат подпояса на клека и субалпийските пасища. А планинско-ливадните почви заемат подпояса на алпийските пасища. В Национален парк “Рила” доминират кафявите горски, планинско-горските тъмноцветни и планинско-ливадните почви с маломощен до средномощен хумусен хоризонт.

Растения. По стръмните скали, по планинските поляни и гори на Национален парк “Рила”се срещат около 1 400 вида висши растения; 282 вида мъхове, 130 вида сладководни водорасли. Най-многобройна е групата на висшите растения. Те представляват 38,35% от флората на страната. Най-красивите от тях – рилската иглика, павловското шапиче, рилският ревен, янкиевият крем са български или балкански ендемити (видове с ограничено географско разпространение).
Общият брой на ендемични видове е 57. Локални ендемити са 3 вида: рилска иглика, павловско шапиче и рилски ревен. С най-широко разпространение в Парка е рилската иглика. Българските ендемити са 18 вида, а балканските ендемити са 36 вида. Множество видове от крайезерната и скална флора са преживели заледяванията. Тук се е формирала голяма група предимно глациални реликти (от ледниковия период). Общият брой на реликтите на територията на Парка е 105.

Национален парк “Рила” е “обетована земя” за редки и застрашени растения. Така от видовете висши растения, установени на територията на Парка, в Червената книга на България са отбелязани 98 вида: 8 застрашени и 90 редки или около 13% от всички видове в Червената книга. Защитени от закона са 42 вида или 10,79% от всички защитени от закона видове. Този факт показва голямата консервационна значимост на парковата територия.

Мъхове. Поради наличието на изобилна влага Национален парк “Рила” е “царството на мъховете”. До настоящия момент са известни 282 вида мъхове от всички екологични групи. Те представляват 41% от българската мъхова флора на видово ниво и 62% от семействата, които се срещат у нас. Макар и да не се различават много лесно, специалистите са установили, че природозащитно значимите са 42 вида.

Сладководни водорасли. Бистрите студени води на планинските езера (Бъбрека, Сълзата, Окото) крият невидимото с просто око богатство на сладководните водорасли. Общото видово богатство е около 130 вида. Водорасловата флора е с глациален произход. Най-голям брой видове се срещат в субалпийския пояс в езерата и изтичащите от тях потоци. Застрашени са 5, чието разпространение е ограничено само в едно или две езера.

Растителни съобщества (фитоценози). В Национален парк “Рила” се намира най-високия връх на Балканския полуостров – вр. Мусала (2925 м). Структурата на планината и географското й положение са предпоставката, която определя наличието на 4 растителни пояса: буков (представен частично), иглолистен горски, субалпийски и алпийски. В състава им участват дървесни, храстови и тревни съобщества. Горската растителност е представена главно от фитоценози на иглолистни видове. В субалпийския пояс широко разпространение имат иглолистните храсталаци на клека, които са основна коренна растителност на пояса. В алпийския пояс са разпространени тревни фитоценози с незначително участие на малките храсти като синята боровинка и тревистата върба. Така, както има ендемични и редки растителни видове, така има ендемични и редки растителни съобщества като тези на виолетовата метлица и аметистовата метлица, рилския ревен и др.

Растителността на Парка се отнася към Рило-Родопския подрайон на Илирийската провинция на Европейската широколистна област. Разнообразие от местообитания. Разнообразието на видовия състав, разнообразието от растителни съобщества е пряка функция от разнообразието от екологични фактори, определящи условията на живот. Така в резултат на прилагането на системата CORINE (методология за описание на местообитания, създадена в рамките на Проекта на Комисията на Европейския съюз CORINE BIOTOPS) е установено, че на територията на Национален парк “Рила” очите дори на неспециалиста ще разграничат 60 местообитания от планински и високопланински тип на тази относително малка територия. Това са около 15% от всички хабитати установени в България - едно незаменимо богатство не само за биолозите, но и за всички посетители. Бяха установени и хабитати, които нямат аналози в системата CORINE. Типичен пример в това отношение е хабитатът на рилската иглика, обитаваща местата на стопените преспи, крайпоточните брегове и торфестите места. Този хабитат се среща само в Рила планина.

Гъби. Те представляват специфична междинна биотична група – между растения и животни. На територията на Парка са установени 233 вида. Те представляват 11,6% от установените в страната и 50% от общия брой видове за планината. На територията на Парка има 1 застрашен вид, който е защитен в Европа – Albatrellus cristatus.

Установени са 11 вида ядливи гъби, чието събиране може да представлява търговски интерес: горска печурка; обикновена манатарка; борова манатарка; пачи крак; жълта рогачка; рижика; виолетка; сярножълта коралка; кафява сърненка; обикновена масловка; канеленокафява манатарка.

Животни. Национален парк “Рила” е една от най-значимите за фауната защитени територии в България и Европа. Територията му представлява изключително богата мозайка от различни по тип местообитания, повечето от които са практически непроменени от човешката дейност и съхраняват образци на разнообразни и естествени животински съобщества. Фауната на Парка е изключително богата и обхваща 2934 вида безгръбначни и 172 вида гръбначни животни. Повечето от тях са представени с многобройни и жизнени популации.

Сред безгръбначните животни са установени 242 ендемични вида и подвида, както и 244 таксона, които са остатък от минали геологични времена. Така територията на Националния парк се оказва място, където продължават еволюционните процеси и продължават да се формират нови видове безгръбначни животни. Общо 13 вида безгръбначни животни са застрашени от изчезване в планетарен мащаб.

Паркът е една от териториите в Европа с най-жизнени популации на хищните птици. Същевременно, той представлява основен екологичен коридор между европейската, средиземноморската и предноазиатската фауна.

В Национален парк “Рила” обитава присъща за високите планини групировка птици (скалолазка, хайдушка гарга и пъстрогуша завирушка), което прави територията една от най-представителните в света за орнитофауната на алпийския биом.

Резервати. Съгласно заповедите за обявяването им, те са с обща площ – 16 222,1 хектара, от която 16 132,7 хектара гори и 89,4 хектара високопланински ливади и пасища. Резерватите представляват 20% от общата територия на Парка. В тях обект на строга защита са биотични комплекси с висока консервационна значимост. Резерватът “Парангалица” и част от “Централен Рилски резерват” са вписани в Списъка на биосферните резервати на ЮНЕСКО в рамките на програмата “Човек и биосфера”.“Парангалица” е резерват от 1933 г. и е обявен само един ден след най-стария резерват в България – “Силкосия”. Името на резервата е древно и идва от гръцката дума “парангалос” означава забранено, завардено. Резерватът е разположен върху част от югозападните склонове на Рила, на площ от 1509 хектара. В него се опазват едни от най-старите смърчови гори в Европа, със средна възраст над 200 години. Те създават благоприятни условия за развитието на около 290 висши растения и много животински видове, защитени по закона и включени в Червената книга на България. От март 1977 г. резерватът е включен в Списъка на биосферните резервати по програмата “Човек и биосфера” на ЮНЕСКО.

“Централен Рилски резерват” е най-големият резерват в България и един от най-големите в Европа. Създаден е през 1992 г. с цел да се съхранят горски, субалпийски и алпийски екосистеми, образуващи уникален природен комплекс. Резерватът е пример за опазване на биологичното разнообразие в планините на Централна и Южна Европа. Площта му е 12 393,7 хектара и обхваща значителна територия около връх Мусала. Релефът във високите части е алпийски – скални зъбери, сипеи, прагове и др. В този резерват иглолистните гори от бяла мура и смърч са най-слабо повлияни от човека.
В субалпийския пояс преобладават клековите формации. Високата консервационна значимост на резервата се определя от уникалната реликтна (съществувала в минали геологични епохи) и ендемична (с ограничено
географско разпространение) флора и фауна. Многобройни са популациите на рилската иглика, петнистата тинтява, пролетното котенце, българското омайниче, крайснежното звънче. По северните склонове, над 2000 м. надморска височина, цъфти алпийската роза, един от малкото видове с вечнозелени листа в Рила. В “Централен Рилски резерват” стадата от диви кози са с най-голямата численост в България. Постоянни обитатели на резервата са мечката, златката, глухарът, лещарката, черният кълвач. В границите на “Централен Рилски резерват” е включен резервата “Маричини езера”, който запазва статута си на биосферен.

“Ибър” е обявен през 1985 г. с цел да опазва формациите от клек, както и находищата на реликтни растения и редки животински видове. Площта му е 2248,6 хектара. Обхваща северните склонове на билото на планината между върховете Ибър и Белмекен. Разликите в надморската височина на резервата обуславят наличието на разнообразни растителни видове. Установени са над 400 вида висши растения: рилска иглика, алпийска роза, трансилванска камбанка. Богата е и фауната на резервата. Районът се обитава от над 50 вида птици, някои от които застрашени от изчезване – скален орел и голям ястреб. Балканската ушата чучулига и пъстрогушата завирушка са глациални реликти и балкански ендемични подвидове. Глациални реликти има сред земноводните, влечугите и бозайниците. Разнообразието на фауната се допълва от мечката, вълка, сърната, лисицата, дивата свиня. Резерватът е и местообитание на локалния ендемичен подвид на лалугера.

“Скакавица” е един от малките български резервати. Площта му е само 70,8 хектара. Обявен е през 1968 г. Намира се в северозападния дял на Рила и е разположен между 1850 и 2050 м. надморска височина. Той е типично горски резерват, в който се опазват вековни гори от бяла мура. От защитените растителни видове тук се срещат планински божур, български омайник, златиста кандилка, златовръх, а от редките видове – планинска дилянка, северно еньовче, преходна мурава. Животинският свят е представен от сърната, дивата свиня, лисицата, вълкът, глухара, черният кълвач, сокерицата, усойницата, планинската водна жаба.

Туризъм. Национален парк “Рила” предоставя много добри възможности за развитие на туризъм. Хижите в Парка и мрежата от поддържани туристически пътеки са добра основа за осъществяване на пешеходен туризъм. През Парка минават и два основни европейски туристически маршрута – Е4 и Е8. Възможности за пренощуване в Парка предлагат съществуващите хижи и заслони. На територията на Парка са разположени 17 туристически хижи с около 1500 легла, които в по-голямата си част се стопанисват от Български туристически съюз. Освен това са изградени и 4 туристически заслона, които се използват при лоши метеорологични условия.

За любителите на дивата природа, екстремните спортове, ездата и планинското колоездене, и за намаляване на неблагоприятното въздействие върху природата, на определени места в Парка се разработват специализирани маршрути. Един от тях е вече изграденият ботанически маршрут “Приятели на растенията”.

Наред с природните дадености, районът е богат на културни и исторически забележителности и дава възможност за представяне на местния бит и култура. Горещите минерални извори в населените места около Парка са допълнителна туристическа атракция и възможност за развитие на
балнеолечението.

Назад :: Към раздел Защитени територии :: Покажи всички статии